Welcome to Love's world

May your day be like a lemon - unique in taste, healthy and light =))

Thursday 18 July 2013

Усмивки цъфтят, откъсни си една! или по-скоро посади...

Щастливци сме с тебе. Такова начало бива ли? Или ще ме убеждаваш, че краят бил по-важен? Скачай сега и разбивай се, на милиони малки парченца любов. Нали така сме създадени? А после захвърлени и изоставени на кръвожадната арена ''Живот''. Галиха ни с перце докато бяхме деца, каквото и да е било детството ти, сигурна съм, че е хубаво. Моите спомени все ме пренасят на полето при животните, при ожулените колена и хилядите дребни грижи за гордист и предразсъдъци.
Бързаш, скачай де! Да те бутна ли за * летящ старт? И други хора чакат. Или последни думи искаш - реч ли ще държиш? Нали търсиш подкрепа и разбиране? Подкрепям те, скачай! Ще кажа после на вашите как си им завещал едно сърцераздирателно и много театрално ''сбогом''. Цинична съм? Нима ти малко не преиграваш? На 18 си, о, извинявай 28. 46 ли каза? Опашка стана докато се наканиш.

Крие се в очите ти! Тези очи, чиито цвят днес няма значение. Обичам ги подпухнали и зажаднели за нежна ласка с думи, неизречени на глас, а прошепнати на ум.  Обичам ги зачервени, кръвясали и широко отворени - ненаситни за още...удоволствие. Не, ами работа уви. А колко е хубаво, че сме будни - ставаме с изгрива и си лягаме пак с него. Залеза ни е далечен, една благозвучна музика обляна в меки облаци, нежните звуци на шумящи листа и луната - тази пълна луна, при която сън не ни хваща. Понякога светли, никога мрачни очите ти попиват плавно и изпиват на един дъх толкова много...мрак и бездушие. А тази вечна усмивка в тях не спира да ме озадачава.

Будни сме, и днес се събудихме. И чухме треската на улицата, музиката от колите; задушаващия дим на фабриките ни опияни и небето беше отново онзи розово-оранжев цвят, предизвикан от невинната игра на опитни* химици. И виждаме, с очите си, тъй ясно пожарите по планини и равнини, запалени от будните сърца на хората. А нима не е подарък, да чуваш ясно, с тези твои неработеши раковини от двете страни на главата - да чуваш танца на калта под краката си. Тези здрави крака, които могат да те отведат до най-прекрасните места на земята. И тази земя под ноктите ти, на отрудените бели ръце; сега пълни с мазоли и пътеки по тях. Кокалести и груби, ала пълни с нежност. Нима те не могат да ти построят палат? А хората които нямат...дом? Хора, пребродили света и разделени от семействата, работещи по 20 часа дневно. Да правилно чу, 20 от 24 - висша математика. Те още се усмихват и се смеят. Усмихват се като на малко дете на твоя доста жалък скок. Онези люде без близки и роднини, в онази тъмна мащеха, Чужбина, не ти пука за тях зная. Но и те широко се усмихват, на всеки близък непознат озарил деня им със случайно нарочна усмивка. Мислил ли си някога за тези, вкопчили се отчаяно в последните отблясъци на пламъка, на догарящата свещ. Обречени на вечна младост. Те се хвърлят бясно в надпреварата за пълноценно усмихване.
 Смееш се. Погледът ти блуждае. Не ме слушаш. Чудесно. Аз си отивам - цирка - пред други! Възхищавам ти се, че се предаваш, колко смело, наистина. Достойно за човек на твоите години и разумно, след като не намираш решение в книгите.

Искаш да скочиш, а не го правиш. Преодолей си страховете. Никой не е вечен. Недей да плачеш, просто осмивах жаждата ти за фатални тръпки. Опитвах се да те усмихна - това е твоето естествено изражение. Браво! Видя ли - направи от мухата слон. Само защото хората организирали скока с бънджи бяха расисти, откъснали и изкоренили тази твоя невероятна усмивка, трябваше да ти проговоря. С писма пратени по жицата, по белите гълъби. Написани на език, който само очите ти говорят. 

No comments:

Post a Comment