An oddly egoistic blog/ Един адски егоистичен блог

Попаднах на него нарочно...случайности казват, че няма. Издирвах под дърво и камък литературни блогове.
Неговият блог е чудесен и моментално ме грабна. Разглежда/дава мнение за книги. Пише оригинално, което хмм - да речем, че може да попаднеш на много приятни неща, които ти хващат окото и те усмихват, но наистина оригиналните ти задържат вниманието и ти набръчкват челото. Задаваш си въпроси, позволяваш си да не си съгласен, просто се замисляш малко.
Това, което ми направи ОГРОМНО впечатление във въпросния блог е, че нито има възможност за следене*, нито за коментар. Има нищожна вероятност просто аз да не съм открила как става това на страницата...
Но! нима този човек не ти казва - ''ако имате повече въпроси, обърнете се към Бай ви Гугъл''?! От една страна е направено като вестник - просто информира и ако ти грабне интереса, е твоя отговорност да намериш повече информация по темата. Ала от друга страна е малко разочароващо да се докоснеш до нещо красиво и да го гледаш през стъклена преграда, без да може да изкрещиш ''Ей Нещооо, красиво си'' и то да чуе, да си помисли ''Знам, благодаря, че забеляза и да продължи да си мълчи''. Така поне, ще си чист пред съвестта си.
Кога за последно сте се натъквали на нещо ''уау'', а не просто ''окей'' (по-специално материал в интернет)? Дразните ли се, когато не можете да кажете нещо хубаво, а трябва да го задържите в себе си? Всъщност изричате ли на глас хубавите неща, които мислите (за някой/нещо) или ви е срам (ако е непознат)?

pic from the web XD

Do you always say all the good things you think about something/someone? Or you are too shy if it is a stranger? Doesn't it feel like a burden and immense pressure when you have to keep silent everything nice you want to express about someone? Your throat feels physically sore - there is an actual pain. Few days ago I found a really nice blog, which although highly professional and mostly formal( it was a literature one/ book reviews), meaning that it was as objective as a reader can be, when expressing a personal opinion; it included strikingly original bits and bobs. Which to be honest is not as a profoundly wide spread view as we'd like to. What engaged my attention was that the blog did not have a comments section, neither followers. And I did not know that could be possible. Although the blog was made as a newspaper (in my imagination) - highly informative and with no possibility for interaction. I guess that makes it kind of unique, however I was disappointed that there was no place for questions and discussion about the books...Isn't it in a way like ''I want you to see me, but I do not want to see you''. Have you ever seen a blog like that? And would you name it egoistic...or the ''label'' should be normal?