Има едно много специфично усещане за безтегловност точно щом машината се отлепи от земята и малко преди да я докосне. То се загнездява някъде в стомаха, преобръщайки го. Има неусетно почти замайване и ХОП - няма го! Приятно-неприятно е, неописуемо! За него само си заслужава да живееш- преобръщането...безтегловноста, страха от разбиване, тръпка при излитане, кацане, път...тръпката, пътят! Под нас - разпокъсан памук, плуващ в синьо-зелено безвремие, а под него множество разноцветни квадратчета се преподреждат и други геометрични форми земна твърд. Проблясват мънистени топчета - къщи. А някаква бяла, продълговата перла - доста ниско набира скорост, ще ни настигне. Долу - вече нищо не съществува. Ти също не съществуваш. Само тези покрай теб ги има, защото реално можеш да ги видиш. А след малко и те ще се заменят с други, после и още, докато се запиташ кой е истински, и кой плод на въображението. На влизане човекът зад мен се заговори със стюардесата.
- Как сте? - той
- Добре, а Вие? - тя
- Нито добре, нито зле, да речем нормално. - той. Говориха дълго, но не е за твоите уши, днес. Когато излизахме, същият ми пожела приятен път.
В автобуса от летището до терминала сме. Аз снимам самолети през прозореца, един пътник ги снима междувременно през вратата. От противоположни ъгли се възхищаваме на едно и също. Но не е изключено и да се взираме в съвсем различни неща...Мястото до мен е свободно и питам господина отсреща, който сега е забил поглед в обувките си, дали му се седи. След 10-тина секунди вдига глава учудено ''на мен ли говорите''. А щях да оставя въпроса да угасне в шума на двигателя, при липсата на реакция.
От време на време се завръща - като порив за повръщане, един наръч никому ненужни мисли, идеи, бълвоч от всичко - нехраносмилаеми, разлагащи се, парливи и досадни. Има ли кой* да те разсейва - някоя хубава книга, песен, скулптура от глухарчета...какво да те разсейва - някое неодушевено човешко същество...повръщаното се задържа и контролира. Лятото стомасите са опаки и неразумни, работят по свое усмотрение, на чужда отговорност. Стомах - източник на злини и главоболия.
- На колко ти изглеждам?
- 108, но може и да сте по-стар. Хайде 189, всъщност. Извинете, ако много ви подмладих. - такива безумни отговори, на скучни въпроси...разговор един път (ако го има).
- Ти си третата ми любов.
- Кажете нещо на чепеларски?
- Мари моме хубава.
- Тъй ли? Не трябваше ли да е нещо сложно, диалектно...
- И това е сложно, ако не го тълкуваш просто.
- А Вие за къде...за Чикаго ли?
- Да! Как знаеш?!
- Подслушвах...бяхте зад мен на опашката.
- Навярно подслушването понякога е жест. Лиши се от отговора на един въпрос.
- Лишение ли е?
...думи още, ръкостискане - много топла, здрава ръка и скок в противоположни самолети.
Дълго време повръщаното си седя мирно и кротко без да се обажда. Чак след някакъв доста по-късен разговор се отприщи импулсивно. Нямаше ги книгата, песента или глухарчетата, които да озаптят бълвоча. Ти кога за последно летя? И как ти е стомахът?
No comments:
Post a Comment