Дълго се чудех как и от къде да започна. Дали с нещо искрено и лично, дълбоко и лирично; дали с нещо дребно, просто и истинско; или нещо свръх въображаемо и немислимо. И от мисли за предмети, кошмари на чужди езици, тичане на място - отговорът дойде.
Темата ще да е чувства!
Когато пишеш коментар, за да го пуснеш "в обръщение" ти изискват да напишеш върволица от трудни за разчитане букви. А най-смешното, непосилната задача гласи: "докажете, че не сте робот". Но как? От къде мога да съм сигурна, че не съм?
Механизмите в мен, често се изтощават и имат нужда от презареждане. Понякога са изхабени до безбожност. Ръждясали, хванали паяжина отношения; избелели чувства. Електроника и жажда за притежания във вените. Механични движения - от леглото, в университета, на работа и пак в леглото. И тези крака, и тези ръце - нима имат лимит? Всичко понасят и ще понесат. Тази глава би издържала и на по-голямо напрежение. Тези усилия, никога не са достатъчни. Съвършенството е в края на тунела, а ти си вечно по средата...
Прегърни ме силно и ще спра да карам по инерция. А може би по интуиция. Ще изляза от режима "авто пилот", апатия и ще се отрека от технологиите, прегръщайки природата.
Ти кога за последно чувства? Вятъра по измръзналите пръсти, слънцето върху затворените клепачи, усмивката на някой невидим минувач? Кога за последно беше човек и човешки перфектен, и грешно чаровен?! Не от корицата на някое списание, а от едно топло сърце, пълно с живот и дейност. Не механично и преливащо от леност, с две ръце отправени към небето, крещейки "аз съм тук временно".
Как ще докажеш, че имаш сърце направено от пламък, а не от пластмаса? Нима вярваш на науката? Ами, ако крият от теб, нещо страшно? Сигурно ли е, че си човек? Знаеш, потомък на Ева, на двайсет и първия век. Такъв, който се развива, пък и по малко деградира. Който може да се усмихва, не само за снимка в мрежата. Който може да лети на земята, който не въздиша по чужди палати. Който се осмелява да мечтае, а не все да се отчайва. Робот ли си или те има? Май, че във всеки има по нещо роботско - нещо създадено от човека. Несъвършено и идиотско. Ала нали си влияем взаймно. Докажи, че на живо, силно и адски, а не просто "някак" те има! :))
Темата ще да е чувства!
Механизмите в мен, често се изтощават и имат нужда от презареждане. Понякога са изхабени до безбожност. Ръждясали, хванали паяжина отношения; избелели чувства. Електроника и жажда за притежания във вените. Механични движения - от леглото, в университета, на работа и пак в леглото. И тези крака, и тези ръце - нима имат лимит? Всичко понасят и ще понесат. Тази глава би издържала и на по-голямо напрежение. Тези усилия, никога не са достатъчни. Съвършенството е в края на тунела, а ти си вечно по средата...
Прегърни ме силно и ще спра да карам по инерция. А може би по интуиция. Ще изляза от режима "авто пилот", апатия и ще се отрека от технологиите, прегръщайки природата.
Ти кога за последно чувства? Вятъра по измръзналите пръсти, слънцето върху затворените клепачи, усмивката на някой невидим минувач? Кога за последно беше човек и човешки перфектен, и грешно чаровен?! Не от корицата на някое списание, а от едно топло сърце, пълно с живот и дейност. Не механично и преливащо от леност, с две ръце отправени към небето, крещейки "аз съм тук временно".
Как ще докажеш, че имаш сърце направено от пламък, а не от пластмаса? Нима вярваш на науката? Ами, ако крият от теб, нещо страшно? Сигурно ли е, че си човек? Знаеш, потомък на Ева, на двайсет и първия век. Такъв, който се развива, пък и по малко деградира. Който може да се усмихва, не само за снимка в мрежата. Който може да лети на земята, който не въздиша по чужди палати. Който се осмелява да мечтае, а не все да се отчайва. Робот ли си или те има? Май, че във всеки има по нещо роботско - нещо създадено от човека. Несъвършено и идиотско. Ала нали си влияем взаймно. Докажи, че на живо, силно и адски, а не просто "някак" те има! :))
